Научен доклад: адак. Йордан С. Иванов и Асистент Анна Зографова – Член. Кор. на академия “Мабик”
Преди време един фотограф-художник нарече Ловеч – “Българския Камелот”. Не само защото е уникален град и е един от най-старите в България, но и защото е разположен върху стари невероятно красиви скални образувания. Асоциацията на Ловеч с Камелот идва от прекрасните скални масиви и от оприличаването на разположения върху техния постамент град, който изглежда буквално “поставен” върху каменна маса – като легендарната историческа маса /Камелот/ на крал Артур. Погледнат от горе, заснет от ракурс на сателит или самолет, градът се извисява като величествен каменен истукан - един истински приказен шедьовър. Според легендата за крал Артур, около /Камелота - голямата кръгла маса/, владетелят събирал любимите си рицари за пирове и коментари на бранни баталии и подвизи. Когато говорим за нашия български Ловешки “Камелот”, следва да отбележим, че за скалите и пещерите край града от древни времена се разказват легенди. Според най-старите местни приказки, в ловешките скали са живели първите “каменни” хора, които били омагьосани. От историята знаем, че от подобна омагьосана скала, легендарният крал от епохата на ранното Средновековие Артур е извадил вълшебния меч Екскалибур, с който побеждавал всичките си врагове. За събитията с рицари около Ловеч разказват и множеството местни предания, описващи чутовните подвизи на великани, на знаменити наши български царе и боили, на рицарите – кръстоносци от всички кръстоносни походи, преминавали двупосочно / на път за Божи гроб и обратно/ покрай селището на днешния град, крили се и преспивали в пещерите на скалите след несполучливи битки. За една такава битка разказват хрониките, описващи похода през българските земи на полския крал Владислав Варненчек/Ягело/ и унгарския му приятел - владетеля Ян Хунияди. След завладяване на българските царства на Иван Шишман и Иван Страцимир – бивш деспот на Ловешката прония, през 1393 и 1396 г., а също и след 1430 г., след превземането на Солун, османлиите се амбицирали да превземат и земите на Панония и Трансилвания. Това обстоятелство обединило кралете и владетелите на царствата в Средновековна Европа и те се съюзили. Така обединените им армии, предвождани от полския крал Владислав ІІІ Ягело дръзнали да прекрачат границите на Османската империя. Крал Владислав повел войските на съюзниците под знамената на своя верен партньор, приятел и военачалник Ян Хунияди...Те и двамта ръководили не една битки, но били победени на историческата дата 10.11.1444 г. във Варна, където днес една от забележителностите е мавзолеят на най-красивия рицар гей на света от онова време, назован така по името на лобното му място – Варна - Владислав Варненчек.Тук е мястото да споменем и, че в същата тази битка са участвали хиляди кръстоносци – поляци, французи, унгарци, чехи, хървати и българи, опитали се да спрат османското нашествие в Европа. Тогава част от победените рицари - воини поели обратно пътя към родината, преминавайки отново през земите на Ловешката прония. Тъй като за ловешкия регион, първите данни за човешко присъствие са от времето на неолита-новокаменната епоха, следва задължително да споменем, че градът Ловеч се намира в непосредствна близост до масивите с каменните пещери като “Табашката”, “Деветашката”, “Васил Левски” и още осем по-малки. Известно е, че до Втората световна война, проучванията на пещерите около Ловеч се свързват с името на археолога Рафаил Попов (1876-1940), който с дейността си на учен, уважаван член и председател на Българското пещерно дружество е допринесъл изключително много за систематизацията на научните изследвания на пещерите както в Ловешкия край, така и в царство България. Той е бил ентусиастър - поставил началото на науката за пещерите у нас. Откритите в ловешките пещери останки доказват красноречиво присъствието на ХОМОСАПИЕНС *HOMOSAPIENS* във времената на старокаменната, новокаменната, бронзовата и желязна епохи. Акад. Йордан Иванов: ”Първите жители на територията на град Ловеч са били дакомизийците, чиито следи датират най-малко 20 века преди Хр. Според официални твърдения на учени, териториите и околностите на града и пещерите били обитавани от разумни ХОМОСАПИЕНСИ *HOMOSAPIENS* още във времето на неолита. Това наименование на периода - неолит е било регистрирано от учения Джон Лъбок през 1865 г. Съществуванието на хомосапиенса в пещерите е било свързано изключително със специфичния уседнал начин на живот, с опитомяването на овцата, козата и на други диви животни. Пещерните хора впоследствие започнали да отглеждат и използват за храна и зърнени растения. Чрез археологически сондажи в Ловешките пещери са били открити изключително ценни и особено интересни находки. И не само в “Деветашката пещера”, но и в “Табашката”, както и в Ловешката крепост. Що се отнася до т.нар. “Най-голямо човешко поселение, /присъствие/ в пещера” у нас в България , учените са регистрирали такова именно в “Деветашката пещера”. Следите от човешка дейност, открити по ловешките земи се датират от находки, доказващи епохите. Красноречиви артефакти говорят и за времето и на каменно-медната епоха (енеолита) - V хил. пр.Хр. когато хората заселили почти цялата площ на Деветашката пещера.” Местните жители от години са я наричали още “Маарата” или “Окната”. Тя продължава да бъде една от най-големите в Европа като през 1996 г. е била обявена за природна забележителност с изключително значение и Защитен обект. В нея многократно са били откривани голям брой керамични съдове, каменни и костени оръдия, медни шила, медна кукичка за въдица и други дребни находки от камък, кост и глина. От извършения от нас кратък преглед на праисторическите проучвания и находки стана ясно, че архивирането на тези е започнало значително по-късно по отношение на другите райони от страната, но за един сравнително кратък период от време са били събрани и описани много прецизно значително количество материали, часто от които се съхраняват в архивите на Ловешкия музей. Но те, категорично смея да отбележасъвсем не запълват т.н. “бели петна” в археологическата карта на страната. Най-добре проучено до днес остава селището в “Деветашката пещера”. Палеолитните проучвания за пещерите в района на Ловеч и по терасите на реката също мога да твърдя - имат своя дълга предистория. Преди Втората световна война са били правени единствено случайни изследвания. Считало се е, че второто по големина палеолитно находище от средния палеолит, /мустиерската епоха/ е намерено в “Деветашката пещера”. При разкопки в лявата й галерия били открити мустиерски типове полусферични стъргалки, ножове и ножовидни остриета от восъчен кремък, изготвени на самото място в пещерата. Останки от епохата на късния палеолит били открити и в дясната галерия, около входа. Първите обитатели - изработвали своите оръдия от каменни отломки, чиито краища изостряли чрез очукване. След тях, през късния палеолит (45 000 - 13 000 г.пр. Хр.), се заселили представители на нов вид човек - хомо сапиенс фосилис, (разумен изкопаем човек). Появявили се и първите оръдия изработени от кост. “Деветашката пещера” е била населявана също и през бронзовата и през желязната епохи.Днес освен, че тя е продължава да бъде защитен природен феномен, е особено интересна с факта, че нейната невероятно по акустика и размери куполна зала, заемаща площ от 20 400 м2 с височина над 50 метра е удобна за изнасяне на концерти при положение, че бъдат поставени допълнителни приспособления”. Освен това в пещерата са регистрирани осем скални входа, от които два тайни. Според местна приказка, в “Деветашката пещера”, в древните времена са живели и великани. Затова и входът е с достойни за тях размери, а също и вътрешността. Сводът направо поразява с огромните си “двери”. Отвътре интериора на “Деветашката пещера” е разделен със скални мостове. Общата й дължина е 2 442 м, а площта - 20 400 м2. Височина в някои участъци надминава 70 м. Атракционна забележителност в пещерата продължават да бъдат повече от 400 уникални семейства прилепи, живеещи от незапомнени времена в галериите, в които са открити материали от времето на старокаменната епоха. Висока над 50 м. и над 40 широка, “Деветашката пещера” е единствена по рода си, с неповторимите подземни форми, езера, сводове и невероятни карстови образования. Тя ревниво пази в пазвите си културни пластове от най-малко осем епохи. Специално от “Деветашката пещера” са се интересували изключително много монарсите цар Иван Шишман, Фердинанд Сакскобургодски и цар Борис ІІІ. За нея голямо проучване е правил и д-р Иван Буреш, докато първите археологически разкопки в пещерите ни, в периода след II световна война са били извършени от изследователя Г. Марков, в “Еменската” и “Ръжишката” пещери (1948-1949 г.); от Н. Джабазов в “Пещ” при Ст. село (1951-1953 г.), “Деветашката пещера” (1950-1952 г.); “Провъртенка”, “Водница”, “Самуилица” I и II при Кунино (1954), “Цаконички печ” “Каленската пещ” и “Моровица” (1955), “Табашката пещера” край Ловеч (1952-1956). От решаващо значение за проучванията винаги е било благоприятното разположение на ситуираното селище-град между планината и равнината. Открити са материални предмети и от времето на Бронзовата епоха, които са експонирани заедно и с археологични находки от Табашката пещера и от некропола Горан-Слатина, от могилните погребения на гр. Ловеч и с. Дойренци. Специално в некропола “Горан-Слатина” са открити находки от епохата, свързана с присъствието и на дако-мизийците, най-старите автохтонни жители по тези земи - златни и сребърни висулки, бронзово длето, съдове от глина от ІІІ хил. пр.Хр. и др. В “Табашката пещера” и в центъра на Ловеч са били намерени още и златни спирали, златен нит, бронзов връх на кама както и глинени съдове, пълни с остатъци от хилядолетни стафиди и овъглено грозде. Подобни находки е имало също и в двете ловешки пещери – “Табашката” и “Васил Левски”, както и в пещерите Парника при с. Бежаново, “Очилата” при с. Ъглен, “Темата Дупка” при гр. Карлуково. Акад. Йордан Иванов:”С установяването на римското владичество земята на племето мелти е била включена в стратегията на Мизия. Според официалните източници, “Деветашката пещера” e била открита през 1921 г. Била известна обаче и на римляните още през 1 век, защото в нея те съхранявани храни, зърно, мед и оръжия. През римската епоха, в централната част, над извора -поток е било изградено и специално светилище. При проучване на останките от сграда е била открита и оброчна плочка, с изображение на богинята Артемида. За тайните на пещерата има истории още от времето, в което княз Борис Михайл І Дуло екзекутирал непокорните български боляри, непожелали да приемат християнството. Съществува предание, че в пещерата са се крили болярските семейства на боили и цели фамилии болярски колена, обявили неподчинение към княз Борис Михаил І Дуло. По-късно там живеели богомили В пещерата са се крили рицарите, разбити и в битката при Никопол. Впоследствие пещерата е била посещавана и от хайдути. Хайдушки сватби и хора са се вихрили в нея. Извършвали се тайнства, хайдушки кръщения и срещи. Била е използвана и за хайдушка болница. Там са се крили също и четници на Ботев. В “Спомените от 1876 г”. на Й. Кършовски, един от четниците на Ботевата чета, самият той пише , че “ дълго време се е укривал в няколко пещери във Врачанския Балкан”. Това обстоятелство провокирало племенника на откривателя на изворите на реката Нил, Самюъл Бейкър - англичанина Джеймс Бейкър да опише много подробно своето пътуване из България през 1874 г. В книгата си “Европейска Турция”, авторът е описал пътуването си от Търново за Ловеч по следния начин: “През повечето време пътят вървеше покрай реката Осъм и аз видях една огромна скална пещера от другата страна на реката. Отворът й се намираше на височина най-малко петдесет фута (15 м. – б.а.) и изглежда, навлизаше доста навътре в хълма”. В случая всички български изследователи и учени са били на едно мнение, че става въпрос за описанието на входа на уникалната “Деветашка пещера”. Според непотвърдени сведения, изследователят Хумболд на път за Египет също е посетил пещерата, както и идеологът на дружество “Туле” Ото Ран – преди началото на Втората световна война”. Днес “Деветашката пещера”, освен, че е една изключителна атракция за туристи, пещерняци и чужденци се посещава ежедневно. От централната зала на триста разкрача от входа се отделят два тунела. През левия, дълъг над два километра протича малката река, извираща в самата пещерата. Известно време се е считало, че водите и са целебни, но няма данни те да са изследвани. Рекичката пълзи през централната зала и водите й се изливат навън от пещерата, а от там се вливат във водите на Осъм. Десният тунел на пещерата е сух и топъл. Входът му постепенно се разширява и е висок почти три метра,а 6 широк като достига зала с форма на правоъгълник, с размери 50 на 15 метра. По-нататък тунелът преминава през минигалерия и завършва в тупик, с кръгло помещение, известно с наименованието “Олтара”. Първият археолог, изучавал и изследвал “Деветашката пещерата” бил Г. Кацаров, който през 1927 г. е направил два сондажа, докато по-сериозни проучвания са били предприети през 50-те години на ХХ век, когато пещерата е била превърната в склад за горивни материали. В този период пещерата е била проучвана и от екипите на археолозите В. Миков и Н. Джамбазов, които извършвали разкопки, проучвания и сондажи в различни нейни части. От техните проучвания станало ясно, че пещерата е била обитавана, с известни прекъсвания през почти всички исторически епохи. Разкопки са били правени и през 1992 г. от М. Стоянов, а от 1993 г проучванията са били ръководени от н.с. Венцислав Гергов. Доказано бе, че “Деветашката пещера” е сред пещерните находища с най-богати културни останки от новокаменна епоха (неолита) - VІ хил.пр.Хр. През средновековието пещерата не е била обитавана постоянно. Откритите материали свидетелстват, че тя вероятно е била използвана за култови ритуали и като убежище не само за бедстващи богомили, рицари, но и за местни жители при опасност. В същата пещера са се крили български семейства по времето на турското робство, когато е бил събиран кръвният данък – т.е. мъжките рожби на българи са били вземани още в ранна крехка детска възраст за еничери. В същата връзка е редно да споменем и за осъществения вече изключително интересен културен проект - "Деветашката пещера - експонирана стратиграфия", финансиран по програма към Национален фонд "Култура", основната цел на който е била “пренасяне и експониране на част от стратиграфския профил от Деветашката пещера, представящ културните напластявания от каменно-медната и ранната бронзова епоха”. Реализирането му е било свързано и с провеждане отново на спасителни археологически разкопки, със сваляне и пренасяне на профила и неговото експониране в Исторически музей на град Ловеч. Практическата реализация на проекта е била осъществена през лятото и през есента на 2004 г. от авторитетен екип изследователи, с научен ръководител н.с. Венцислав Гергов и заместник - изследователката Мая Валентинова. През 2005 г. проектът е спечелил и награда, в размер на 500 долара по Дарителската програма “Форд”, използвана за изготвяне на информационни табла и оборудване на готовия и експониран стратиграфски профил. Организирана е била интерактивна археологическа изложба за деца, представяща новите находки и по-интересните материали от проучванията в Деветашката пещера. Чешкият изследовател учен Константин Иречек, който е пребивавал в България е записал, че “именно град Ловеч е истинското продължение на стария град Президиум, за който пръв в аналите е споменал Птолемей”. Римляните проучвали региона на днешния град Ловеч три века преди новата ера. Оициалното мнение обаче е, че присъствието им в района е било регистрирано едва след двата похода на император Траян срещу даките в началото на II век. Върху руините на древния дакомизийски град Мелта, чието име се свързва с дакомизийското племе “мелди”, е било открито селище, намирало се на кръстопътя, свързвал земите на Прикърпатието, долината на река Марица и Родопите. След 3-2 в. и в 29 г. пр. Хр., като римляните завладели Балканите и по Дунавската равнина замарширували легионите на римските центуриони, в региона на днешния град Ловеч се оказало, че е бил ситуиран римският град Президиум. “Градът Мелта /Мелда/ е играл ролята на разменна пътна станция между дакомизийските племена, населявали териториите на днешна Румъния, долината на река Марица и Родопите. По-късно, когато римляните колонизирали Балканския полуостров, те създали римска станция и нарекли града Президиум като в латинските анали има запазени негови описания. Градът Президиум се е разпростирал в местността на днешния квартал на Ловеч – Вароша и е бил “център, с изключително важно военно и стратегическо значение”. Градът е бил илюстриран и името му е било нанесено дори и в древните римски карти на Птоломей. Отбелязан е бил като “основно селище по трасето на главния римски път - "Виа Траяна", свързващо Бяло море с реката Дунав, отсек от който дори е запазен. Местните жители дори продължават да го наричат “Стария римски път” или "Варош". Римската култура на Балканите както е известно е много добре нзследвана. Само по Дунавския лимес, чрез редовни археологически разкопки са били проучени градовете Бонония, Рациария, Ескус, Нове, Ятрус, Приста, Дуросторум, Августа, на понтийскня бряг Дионисополис и Одеса, а в равнината – Абритус, Марцинапол, Никополис ад Иструм, Мелта, Сторгозия, Монтана, Кастра Мартис и др. От незапомнени времена се знае, че старият град Ловеч е бил построен върху развалините на древния. Докато пространното изследване на името Ловеч е било направено от проф. Стефан Младенов, според когото то произлиза от старобългарската дума Ловъчъ, която е означавала място, където е можело да се ловува. Съществуват византийски хроники, в които името на града е било обозначено и като Лобигзон.В пътеписи на арабски учени от ХІІ век градът е бил наричан Лофса.През XII век Ловеч е бил вече значим търговски център и един от най-известните градове в България. През XII век, каменният град - крепост се е утвърдил освен като изключителен стратегически военен и като изключително сериозен православен център.Особено значим станал градът-крепост по време на царуването на цар Иван Асен ІІ, когато България граничела с трите морета – Бяло, Черно и Адриатическо. Споменът за величието на управлението на този владетел е съхранено.Но има нещо много интересно, случило се около далечната 1259 г., когато била изписана и открита знаменитата Боянска черква. Там неизвестен майстор зограф изваял образите на двамата ктитори – Калоян – племенник на цар Иван Асен ІІ и на съпругата му – прекрасната батошовска болярка от Ловешката клонка Десислава и тогава се случило нещастие. Синът на цар Иван Асен ІІ – младият Михаил Асен починал, ранен от стрела при лов, а семейството боляри от Средецката прония било отровено. Преди да стане български цар (1331 г.), Иван Александър от рода Шишман, син на деспот Срацимир и Елена, е бил деспот на Ловеч. Паралелно с това средновековният град Ловеч бил изключително значим търговски център – особено през XIV век, когато там било ситуирано родовото имение и на все още деспота и бъдещ български цар Иван Александър, а и селището е било записано в търговските анали като “една от първите фактoрии на дубровнишките търговци”. Около 1324-1325 г. в Ловеч е роден българският цар Иван Срацимир като втори син на Иван Александър от първия му брак с влахинята Теодора Басараб. Иван Страцимир нарекъл себе си цар на Видин /Бдин. Баща му Александър н пожелал да се противи на това решение. Междувременно унгарският крал обсадил с войските си Бдин – Гъмзиград или Видин. Успял да залови цар Страцимир и го наказал заради непокорството му към баща му и го пъхнал в тъмница. По едно време, помолен от цар Александър, маджарският крал освободил цар Иван Страцимир, но взел едно от децата му за заложник. И когато през 1351 г. султан Мурад пожелал да обсади Търново, цар Александър му дал една от дъщерите си – кера Тамар за жена за да постигне мир със султана. А когато през 1363 г. цар Александър починал, останали тримата му синове Иван Страцимир, Иван Шишман и Асен.. Тази година се навършиха 113 г. от ситуирането на Ловешкия исторически музей, в чиито фондохранилища днес се пазят около 70 000 експоната, разпределени хронологично и тематично в отделите "Археология", "История на България ХV - ХІХ век", "Етнография" и "Нова и най-нова история на България". От 1985 г. при музея функционира и специализираното Ателие за реставрация и консервация. В началото на новия век, през 2005 г., научни работници и изследователи от историческия музей на град Ловеч са провели теренни археологически издирвания на територията на общините Угърчин и Луковит, в района на с. Бежаново и селата Драгана и Каленик. Покрита беше площ от ок. З0 кв. км като е актуализирана информацията за 25 и са регистрирани нови 22 обекта от различни епохи. Археологическият екип е включвал Мая Валентинова - научен ръководител, Радослав Гущераклиев, Мая Моева - ИМ-Ловеч, Елена Божинова - докторант по археология при СУ "Св. Климент Охридски", Петър Лещаков - археолог и Галина Петрова - магистър по археология при ВТУ. Абсолютно всички направени до момента археоло¬гически проучвания и разкопки доказват категорично, че територията и околностите на Ловеч са били обитавани още в най-дълбока древност като откритите артефакти от осмо - трето хилядолетия пр. н.е. разказват за бита и живота на първите жители по тези места – дакомизийците. Те трябва да бъдат основно проучени. Използвана литература: Джеймс Бейкър , Лондонско издание от 1874 г. на книгата “Европейска Турция”, “Градът Ловеч от основаванието му до освобождението му”, Феликс Филип Каниц, В. Търново (Витал), 2001; Списание “Български пещери" - 6 книжки (от1964 до 1999 г.); Ловеч и Ловчанско, кн. I., Печатница "Книпеграф" А.Д, София 1929; Известия на първото Българското пещерно дружество” - 2 тома (1936 и 1940 г.); Трантеев, П., В. Георгиев (1968 ) Тайната на пещерите. Наука и Изкуство,С. Трантеев, П., К. Косев (1978) Пещерите в България. Медицина и физкултура, С. Жалов, А. (1999) Пещерите в България. Писмени извори от периода XII-XIX век. Сборник материали от Национална научна конференция по проблеми на карста и спелеологията, Спелеоклуб "Хелектит, С. Жалов, А. (1999) Българи по пещерите на света. Български пещери, бр. 6, 1999, С. Берон, П. (1999) 70 години организирано пещерно дело в България. Български пещери №6, 1999, С. Жалов, 2000) Кн. II. С., 1930; Кн. III. С., 1931; Кн. 4., С., 1932; Кн. 5., С., 1934
