Навремето имаше съветска комедия "Невероятните приключения на италианците в Русия". Умираща руска графиня в Рим споделя, че е скрила съкровище за милиарди в Санкт Петербург, под лъв. Умира без да е казала подробностите. Следва истинско нашествие на италианци в Русия, които търсят имането. Намесва се съветската милиция и нещата освен комични, стават и абсурдни.
Сюжетът, който ще ви разкажа, наподобява този от филма, но е свъран с китайци, а не с италианци. И не те търят съкровище в София, а предлагат няколко милиарда, които никой у нас не иска да вземе. Ситуацията, повярвайте, е наистина абсурдна и някой находчив продуцент ще направи великолепен филм в жанра траги-комедия.
Не е никаква тайна, че през последните години инвеститорите заобикалят България. Не ги привличаме и това си е. Отиват в Германия, Англия, Швеция и Холандия, където средната заплата е от 2000 евро нагоре. У нас тя е около 200 евро - 10 пъти по-ниска, но никой не иска да прави бизнес с нас. Защо, бе хора, питаме се, но инвеститорите си имат нещо наум. Ето тази тайна се ще се опитам да разкрия по-долу.
Едни от най-желаните инвеститори в света са китайците. Така е вече 10-15 години. Те превзеха дори Америка, изкупувайки голяма част от външния дълг на САЩ. Китай е втора икономика в света, а специалистите са категорични, че през 2014 година ще бъде първа. След нея остават САЩ, Германия, Япония и т.н.
От близо година представители на една от най-мощните корпорации в Китай се опитва да стартира мащабен инвестиционен проект у нас. Опитва се, но нещо все не се получава.
Няколко месеца преди правителството на Бойко Борисов да подаде оставка, китайски бизнесмени, преставляващи групировката, която има приходи за 2012 г. над 73 млрд долара (БВП на България за същата година е 54 млрд долара) пристига в София. (Не съобщавам името на фирмата, защото не съм искал съгласието й.) Месец преди това от Пекин същите тези хора се опитват да си уредят срещи с министрите на икономиката и енергетиката, на транспорта и регионалното развитие. На пръв поглед елементарна задача, която се оказа ходене по мъките. Вместо положителна реакция, настъпва някакво суетене. В икономическото ведомство до последния момент така и не се разбра кой е приемал разговорите, на кого е предавал информацията и какво е станало след това. Всеки прехвърлял нещата в съседната стая, докато стигнали до една от секретарките на министъра. Тя, понеже е много важна, отсякла, че шефът й е зает, има си по-важни ангажименти и затворила телефона. Няколко пъти се налагаше да се търсят хора от международния отдел, познати, съученици и пр., за да стигне молбата на китайците до Големия бял вожд в министерството. Същата бъркотия се повтаря и в останалите ведомства. В крайна сметка срещи все пак се реализират, но те са от сорта на "как сте в Китай, харесва ли ви София". Когато се поинтересувах, защо се постъпва по този начин с хора, които предлагат няколко милиарда и готовност да разкрият хиляди работни места, ми бе отговорено буквално следното: "Скоро мандатът ни изтича, защо да предприемаме нещо, на което друг ще бере плодовете".
Този цинизъм е прекален дори за отровената българска среда.
Бях на вечеря с китайските бизнесмени, на която присъстваха и дипломати. Те ме поканиха. Бях изненадан, че никое наше ведомтво не се е погрижило за нещо подобно, но вероятно не ги разбирам тези неща. Както и да е, не е моя работа да коментирам тактиките и стратегиите на хората от управлението на държавата. По изключително възпитан начин, присъщ на източните народи, китайците се опитаха да разберат, защо няма интерес към инвестициите, които предлагат. Споделиха също, че министърът на икономиката бил "много симпатичо момче, умно, но не гори. Когато не гориш - нищо не се случва". Точно тези думи употребиха. Като нямаше какво да им отговоря, взех че им подарих по една икона и по бутилка вино, за да разберат, че гостоприемството ни не се е изпарило съвсем. На същата вечеря, за която ви говоря, гостите от Пекин и дипломатите пиха български вина и не скриха възхищението си от тях. Полюбопитстваха, защо никой не предлага на техния пазар от този елексир. Обясних, че някои наши производители се хвалят, че са пробили в Китай, а те се засмяха... Понякога няма нужда от думи, за да кажеш нещо...
Както и да е. Борисов подаде оставка, дойде служебното правителство. То също не обърна внимание на предложенията, идващи от Поднебесната империя. Трябваше да организира предсрочни избори и да изпълни някои поръчки на определени кръгове. През това време обаче се случи нещо любопитно и много показателно. Братът на известен наш партиен лидер научил за бизнесмените от Пекин и Хонконг - в тези два града са им централите, и потърсил връзка с тях. Казал на кой е роднина и допълнил, че може да уреди срещи в София с подходящи хора. Паролата, както се сещате е думичката "уреди". Китайците обаче отклонили вежливо предложението, защото имат по-различна от нашата представа за правене на бизнес. Търсенето на връзки и вратички не влиза в нея. Държат на ясните и прозрачни отношения.
И този епизод отшумя.
Последваха нови посещения на бизнес делегации в София. И нови срещи без видим резулат. И така до миналата седмица. Тогава бе обявена китайска програма за подпомагане на бизнеса в Югоизточна Европа, на стойност около 10-12 млрд долара и включваща 7-8 държави, между които и България. Всички параметри и условията ще се обявят на международна среща в Румъния.
Преди събитието в Букурещ обаче висши ръководители от фирмата отново търсят срещи с представители на българското правителството, за да споделят конкретика за нашата страна. И пак удрят на камък. От Министерството на регионалното развитие им отговарят уклончиво, че министър Десислава Терзиева е заета и ще ги приеме някой от нейните заместници. Кой - щяло да стане ясно по-късно. Инвеститорите са объркани, защото тази среща им е важна, за да могат след нея да поискат разговор и с премиера Орешарски. Така разбират те ерархията и начина за уточняване на детайлите. Ако това беше филм, вероятно щеше да последва репликата: "попаднали на неподходящото място, в неподходящ момент"...
Докато се разиграват всички тези приключения из лабиринта на българските ведомства, успях да разговарям многократно бизнесмените от Пекин. Първо обменяхме любезности, после преминахме към българските и китайските обичаи, след това се заех да им отговарям на въпросите за народните ни танци и националната кухня, те пък попълниха знанията ми с неизвестни неща за проектите на Дън Сяо Пин и Мао, за сегашната политика на Китай, за традициите, наследени от Конфуций и пр. Специална беседа проведохме и за китайския чай.
Ще издам фирмена тайна, за което се надявам новите ми китайски приятели (с някои от тях наистина се сближихме) да не разсърдят. Проектите, които те предлагат наистина са толкова мащабни, че сами никога не бихме могли да ги реализираме. За да се случат обаче, инвеститорите искат гаранция, че стартират ли нещата нито едно следващо управление, което и да е то, няма да може да ги замразява или прекъсва. Просто хората искат сигурост за вложените огромни средства. Готови са направят и подарък на българския народ - тунелът под Шипка. Не се учудвайте, могъщи държави като Китай, могат да си позволят подобни жестове. Каква е тяхната полза от всичко това? Много просто: имат свободни пари, търсят нови пазари, а и ние сме член на ЕС, което е важно за тях. Модел, който се прилага в цял свят.
Програмите им в Сърбия, Македония, Унгария, Румъния, Хърватска, Словения и дори в Албания вече са стартирали. Не и у нас. И защо? Защото нашите управници са адски заети и нямат време за някакви си китайци.
В Португалия, например, Китай е инвестирал през последните години над 15 млрд долара. Когато китайският премиер бил на посещение в Лисабон, го посрещнали с песен, която се е изпълнявала някога в Макао, докато полуостровът е бил португалска колония. Песента е обичана и от китайци, и от португалци. Рецитирали му и стихове от португалски поет, посветени на Китай.
Между другото, корпорацията, за която ви говоря, строи в момента най-дългият мост в света, които свързва Макао с континента. Стойността му е десетки милиарди долара.
Тази история е истинска от първата до последната дума. Спестил съм някои подробности, защото все още е останало някакво чувство за национално достойнство у мен. Много пъти се притеснявах, много пъти се срамувах заради "претоварените" с работа наши министри, политици и висши чиновници. Иначе ни проглушават с декларации колко са загрижени за хората, за икономиката, за безработицата. Когато се предлага обаче нещо добро и полезно - тях ги няма. Звучи невероятно, но това е положението.
Дойде ред да ви кажа как се озовах в тази история. Както често се случва и в този случай голяма роля изигра случайноста. Просто имам приятел китаец, който е женен за българка и едната му дъщеря се казва София... Опитвах се да бъда полезен с логистична подкрепа. Занимавам ви с всичко това, защото мисля, че е твърде иксцентрично и глупаво да не проявяваме интерес към предложения за инвестиции в момент, когато икономиката ни е на колене, а безработицата в резцвет.
Изводите оставям на вас.
P.S. Преди два дни поредната група бизнесмени от Пекин едва не изпуска самолета, защото целият център на София е блокиран от протестиращи и полиция. Попитаха ме, знае ли някой колко време ще продължи това положение. Никой не знае, - отвърнах и им пожелах успех в други краища на света и в съседните държави. Ние очевидно сме заети толкова много със себе си, че вече и не можем да мислим трезво.
