Настървеното противопоставяне в политическия център на страната вече стига опасни размери. През това време самата страна май по-скоро недоумява какво и защо се случва. Ако механизмите на политиката ни продължават да въртят енергично на празни обороти, скоро могат да се похабят безвъзвратно.
Сблъсъкът от последните месеци заприлича на някогашната ядрена надпревара: вече е ясно, че единият от двата политико-икономически лагера у нас има по-сериозен арсенал и може да унищожи другия. Само че при ядрена война няма особено значение кой кого ще победи. Защото може и всички по земята да се окажат мъртви.
След днешното взаимно изтребление на авторитети утре няма да се намери институция или политик в страната, които да имат (д)остатъчна легитимност за каквото и да било. А това е проблем, защото непопулярните реформи у нас продължават да са нужни и за тях ще се иска запас от подкрепа и доверие. България има генерално да решава ще прави ли нещо със здравеопазване, социални системи, гета, железници, пенсии, пощи и какво ли не. Както и с “лекия” проблем за стопяването на българите. Най-трудното в България още предстои.
Днешната политическа безизходица лесно може да прерасне в национална.
Но има и оптимистичен прочит - по-малко вероятен, но възможен. Случващото се може и да се окаже родилна мъка към нормализация.
Лявата партия у нас продължава да е всъщност консервативната сила и вероятно ще трябват поколения това да се промени. Но поне в последните месеци и години виждаме проясняване на политическата карта и очертаване на две сравнително ясни алтернативи.
По-ниските доходи и образование по-често вървят и с подкрепа за партията, която предпочита да нарича себе си лява. И обратно - по-обнадеждаващата житейска перспектива носи и симпатии за дясноцентристки сили. И какво по-нормално? Няма нужда от вайкане, че се връщала двуполюсността. Тя също изглежда като нормализация. Особено на фона на постоянната поява на популистки проекти, с която свикнахме от началото на новия век насам. Когато си мислим за хубава партийна система, не си представяме циклични появи на спасители, а си представяме двублоковата система в Германия, нали?
Не че и сега не се виждат кандидати за спасители, но по всичко личи, че ще им е трудно да стигнат пиковите размери на явленията Сакскобургготски и Борисов, а може дори и на Сидеров. И това е хубав знак, че бързите политически предприятия и внезапните политически печалби стават все по-малко възможни, а политиката лека-полека върви към инструментализация. Може дори да значи и обществено помъдряване.
Навремето се зарадвахме, че си е отишъл двуполюсният модел. За да се замислим години след това, че може и да не е бил толкова лош. Така май и сега един цял модел, цял етап от политическата ни история си отива пред очите ни. Но в момента едва ли го забелязваме - твърде наблизо е. И не се радваме.
Вместо да се радваме всеки пита „кой ще дойде?" Може и никой да не дойде - и това не е ли добре? Не е ли време да престане някой “да идва” и четири години по-късно да се окаже, че и от него ни е писнало и си търсим нов?
А как тогава ще се управлява? Ще се налагат коалиции, разбира се, а може дори и големи коалиции. Колкото по-скоро се изгради някаква коалиционна култура и думата коалиция се поизчисти, толкова по-добре.
Да, но хората не харесват наличните партии! Ами затова партиите волю или неволю се чистят от противоречиви лица. Сега постепенно си отива цяло поколение политици. Партия, която не може да отговори на изискванията на времето, ще намалява, ще търпи конкуренция от други, ще се разпада. Нима това е страшно? Не, по-скоро е оздравително за самите партии. Пък и недоволството от партиите го има и западно от нас, не е нещо невиждано.
А няма ли да намалява активността по избори? Възможно е, но с това видимо расте и натискът за промени в изборните правила.
С три думи: нещата се нормализират. С още три: пред очите ни. Изглежда цинично дори само докато го пишеш, но дългосрочният ефект може да се окаже точно такъв. Няма да го осмислим и отчетем утре или след седмица. Може да го осъзнаем и чак след години. Може и да не го осъзнаем изобщо, а може и да не се случи. Но има шанс да се случи. Стъпка към нормалност е и днешното негодувание срещу това, че политика и едър капитал са се слели.
Впрочем дори това, че са се слели, е нормалност - ако трябва да бъдем отново цинични. Едва ли ще успеем да ги разделим - никъде по света май не са успели - но е важно, че се възмущаваме и е чудесно, че това събужда граждански инстинкт.
Протестите от 2012 и 2013 г. също са нормализация - най-накрая българи излязоха, бяха много, промениха нещо. Удариха през пръстите “лошите”. Вярно е, че протестите създават извънредна ситуация, но ще трябва да свикнем. По-добре постоянно да виси заплахата от протест. Това е за предпочитане пред демонстративната безнаказаност на политическия елит.
Ако щете - нормализация е и кризата с бежанците и с нелегалните имигранти. Рано или късно трябваше да ни се случи, защото ще ни се налага да живеем с тези проблеми и да ги решаваме десетилетия напред.
Вероятно в идните месеци ще си говорим следните неща: ето, планината пак се напъна и роди мишка, почти година на разни протести, а накрая няма нищо ново или има само разни политически инженерства по терена, има криза на доверието. Ако пък има скорошни избори, може пак да се налагат коалиции, пак ще има протести и т.н. Изобщо, вероятно ще има национална фрустрация.
Усещаме, че губим. Но не просто може да спечелим, а е възможно вече да печелим. Живеем в бурни времена, които наистина могат да ни завлекат на дъното, но може и да са вразумяване. 24 години по-късно политическият ни процес може да влезе в зрялата си възраст. Мина детинството си с битката на два лагера, сега довършва тежкия си пубертет с постоянните големи политически влюбвания и разлюбвания на българите с разни харизматици.
Като всеки пубертет, и този беше красив, болезнен и интересен и не ни се иска да свършва, защото след него идва скучност. Но трябва да свърши. Ако и сега не настъпи зрялост, значи нещата наистина отиват по дяволите.
