Неделя е. Храмът е изпълнен с хора. Трепкат пламъчетата на запалените свещи. Усеща се упойващия и успокояващ мирис на тамян. Всеки носи своята скрита болка, несбъдната мечта, надежда за по-леки бъдни дни, мъката по близки хора. Останал е сам със себе си, заслушан в мелодичния глас на свещеника, в смислените проповеди внушаващи любов, милосърдие и човеколюбие, обграден от благородните мъченически ликове на светиите. Един свят, който беше забранен за моето поколение възпитавано в атеизъм. Спомням си последното си причастие. Бях в началните класове, живеех на село. Класният ни, който навярно е изпълнявал държавните разпоредби, беше забранил на учениците да ходят на църква. Майка ми и още две-три жени се бяха изхитрили и ни заведоха в съседното село. На връщане обаче, той ни „хвана” и предупреди, че при следващото нарушение ще бъдем излючени от училище. Неволно сравнявам този храм с обредните домове, в които я няма дълговечната традиция, атмосферата на уединение и спокойствие, емоционалното въздействие на изкуството. Сещам се и за онези някогашни бели ”храмове” в центровете на градовете, с претенцията да изместят истинските - богати, пищни и красиви, но затворени, студени, достъпни за малцина. Най-големият грях на отминалото време беше, че уби вярата на хората. Ограбването на духовността е най - голямата кражба с най-тежки последици. Сега бeрем плодовете й. Лъжата, демагогията, фалша се превърнаха в стил на живот – да не поемаш отговорност за делата си, да не си даваш сметка за последиците от своето поведение, да не зачиташ другия... Никой не живее сам на този свят, всеки е член на някаква общност - семейство, училище, професионален екип, държава и носи някаква морална отговорност към останалите. Липсата на доверие прави нормалното общуване невъзможно. Спомням си и една служба в гръцката църква в Хюстън през Коледните празници, на която присъствахме преди години със съпруга ми и сина ни. Силно ме впечатли това, че в църквата идваха целите семейства, от възрастните баба и дядо, до най-малките деца. Всички бяха облечени официално, с празнично настроение, одухотворени. До църквата имаше зала, където се събираха след службата, за да се опознават и общуват. Целият комплекс е построен с дарения на по- заможните емигранти. Църквата е второто място след дома, което има значение там. Сега и у нас всеки има свободата да направи своя личен избор, да реши дали ще даде подслон на вярата в сърцето си - честно, искрено, индивидуално. Духовният човек е чист и добронамерен, не наранява и не робува на страстите си. Вярата е нещо свято, дискретно, не се афишира и не се натрапва. Днес българинът е сиротен, пренебрегнат от държавата си, оставен без сигурна защита и правосъдие, пасивен и обезверен. Децата ни растат в среда без достойни примери за обществено поведение. Наближаващите Рождественстки празници, са добър повод да си спомним забравената християнска етика, да се обърнем към себе си и да станем поне малко по-добри. Лиляна Пиринска
